Чичо Станчо отпи глътка от изстудената анасонлийка, бодна парче домат и щракна с дистанционното на БиТиВи-то, че започваха новините.
„Ма мноо хубава таз Ани Салич, почти колкот` Сийка на младини.”- обичаше да казва той, колчем с приятели се съберяха в Ел Дорадо да нищят политиката.
Макар че животът на село беше тих и спокоен, чичо Станчо следеше редовно събитията по света и у нас и поради това беше един от най- авторитетните и разпалени анализатори в кафенето, мъжете търсеха и ценяха мнението му.
Започна репортаж за някакво училище и чичо Станчо току се присети.
- А ма, Сийке, знайш кой видях миналата седмица на пазаря в града? - обърна се той към жена си, която седеше на диванчето до него и плетеше на една кука ново ковьорче за стената на спалнята, че старото се беше продрало от пране.
Голяма чистница беше Сийка и понеже не фащаше вяра на рекламите за разните там глупави градски глезотии като ”Вениш”- а, всяка седмица изваряваше чаршафите и бельото, за да не пожълтяват. Прането й винаги светеше от белота, а комшийките се пукаха от завист. Станчо смяташе, че жена му прекалява малко стая нейна мания по прането, ама не смееше гък да каже по въпроса. Още му държеше влага онзи случай преди 10 години, когато Сийка така хлускаше синята му риза с домашен сапун, че като я тръсна преди да я опне на простора, тя се съдра през средата. Тогава Станчо рече да й намекне, че прекалява с търкането и Сийка така се наду, та чак щеше да се пръсне. В следващите три седмици на него му се налагаше сам да си пере гащите и чорапите, а най- лошото беше, че често откриваше току що прострени от него неща, върнати обратно в панера за мръсни дрехи.
Сийка спря да брои свивките и наметките и го погледна над очилата, кацнали на носа й:
- Кой?
Станчо лапна още едно доматче обилно наръсено с настъргано козе сиренце, преджвака го из устата си, преглътна го и отговори:
- Мирчо, даскала. Нали го помниш? Дет поживя у нас преди две години.
- Добро момче беше, ама не беше много у ред в главата- мъдро заключи тя и отново се зае с ръкоделието.
 Торбалъжите имаше хубаво основно училище, с игрище на двора и физкултурен салон, имаше и достатъчно деца, но даскалите не се задържаха много. Идваха за година - две и веднага щом си намереха работа в града се омитаха. Постоянни кадри в школото бяха само директора Гочо, който дойде тук като млад учител, залюби се с Мара акушерката и остана; Сополивата Пепа, Сийкина наборка - като дете тя все подсмърчаше в хилави опити да прибере увисналия от лявата си ноздра сопол и не пращеше от много акъл, но баща й, който тогава беше председател на АПК-то, успя да я набута в Учителския институт и сега водеше детската градина; кака Минка и кака Връбка - прислужничките - и Маргарит Горския дух, който съвместяваше дърводелец, техник и градинар. В годината, когато кметската внучка стана първокласничка, единственият кандидат за начален учител се оказа Мирчо Коджапулев. И въпреки, че директорът не беше много очарован от трудовата биография на Мирчо (за пет години беше митарствал из почти всички селски училища в района), нямаше друг избор освен да го назначи. Първоначално Мирчо се настани под наем при баба Марче, както си му беше обичая. След две седмици обаче баба Марче, която беше известна с лютия си нрав, почука с бастунчето си на кметската врата и без „Добър ден” емна кмета:
- Слушай Кире, не го искам повече тоа вампирин в къщата си. До три деня да си му намерил място, иначе му изфъргам багажа на улицата.
- Ма чакай ма, како Марче!- притесни се кметът. - Що тъй? Ко е станало?
Учебната година едва що беше започнала, с такъв зор намериха даскал на първолаците, а опаката бабка вече съботираше образованието на внучка му. Ако не направеше нещо по въпроса, жена му Венетка, нямаше да се трае и щеше да му стъжни живота.
- Ко и станало, ко и станало?!- свадливият гласец на бабата се вдигна само с половин октава, но косата му, заметната надясно през темето да прикрива плешивината, щръкна като колци на ограда - Тоз чиляк не спи бре, Киро! Га погледна и ламбата му все свети. Рекох да не води гювендии разни, ама не - виси кат сапол пред телевизора. Таласъмин е тоз, не го ща!
Дълго мисли Киро къде аджеба да настани несретника. От притеснение дори вдигна кръвно, та се наложи Дичо, секретаря да вика доктора, защото се притесни от яркочервеното лице и оцъклените очи на кметя. Все тъй угрижен, в пет часа Киро напусна кметството и се отправи към дома си като пътьом се отби в бакалията при Дилка, че жена му пет пъти се обади по телефона да му каже да вземе шише олио и сода за хляб.
- Амчи то нали миналата седмица купих сода? - учуди се Киро.
- Ми ти я лочиш кат зъмя мляко, бре Кире!- сопна му се Венетка- С тез киселини..., ама кат` не ма чуйш да не ядеш люто, тъй ше е.

Киро се славеше с високите си морални устои и беше един от малкото мъже в селото, за които толкоз години не се чу нищо за кръшкане, но и той не пропускаше да оплакне очи в пищната пазва на Дилка, която особено в топлите дни направо преливаше из деколтето. Кметът завари Дила, вперила поглед в малкото телевизорче, дето Горският дух тури преди две години на стойка в ъгъла. Продавачката метна един поглед на кмета, удари една тежка въздишка, че я откъсват от следобедния сериал и се надигна от стола.
- Ма мноо хубав тоз Хосе - Алфонсо бе, кмете! Мноо! Зарад такъв мъж се прежавалвам одма и се женя за пети път. Ма тоз път за последно.
- Ех, Дило, Дило! - поклати глава Киро - Ни един мъж не можа да те колани как трябва тебе. Дай едно олио и сода за хляб, че да въря в къщи да си туря въжето с камика и да се мятам у кладенеца - при тия думи очите му се напълниха със сълзи, а гласът му затрепери.
- Що бре, кмете? - предвкусила прясна клюка на Дила направо и се дощя да заподскача от радост. - Недей тъй! Че какво ти е на теб?!
Точно в този момент в бакалията влезе кака Сийка и кметът млъкна, а Дила почти я намрази, задето я лиши от новината.
- Здравей Дилке, здравей кмете! - кака Сийка беше културна жена - Как сте? Дилке, дай едно парче от онзи хубавия салам, че на Станчо му се е доял пържен. А ти, Кире, що гледаш тъй кат гургур с дрисък? Да не е болна Венетка нещо?
- Ох, Сийке, Сийкеее! - очите на кмета пак се наляха със сълзи - Голям проблем имам и тъй кат гледам, нищо не мога да сторя.
- Че що, бре Киро? - намеси се и бакалийката, доволна, че все пак ще си научи клюката. Добре, че Сия не беше някоя махленка и нямаше да хукне да я раздува преди нея из селото. - Кажи! Сподели! Може пък да ти помогнем нек`си...
- Ми то тъй или иначе до три деня ще се разбере - махна с ръка Киро- кат` лъсне даскалът на улицата и сички ще научат.
- Новичкият даскал ли? Мирчо? - продавачката така се надвеси над тезгяха, че буйната и гръд почти се изсипа навън. - Аааааа, ам`чи нали е живей при баба Марче? Как тъй ще лъсне на улицата?
- Да, ама дъртата маря днес рече, че не го щяла. Нал`я знайш, няма угодия тя. Миналата година опищя орталъка, че даскалицата много се къпела, тоз пък се пред телевизора висял... Де да му търся място на даскала сега аз?
Кака Сийка поклати глава, плати си сметката и тръгна да си ходи. Току до вратата обаче се поспря, помисли малко и се обърна към кмета:
- Кирчо, хора сме, трябва да си помагаме. У нас толко стаи имаме дет не ги ползваме. Нали децата излязоха от дома, та може да го земем у нас. Няма да го оставим на улицата момчето, я?! Ама първом ще говоря със Станчо, да видим що ще рече и той. Става ли?
- Става Сийке, става - светна лицето на кмета- Жива да си!
Да убеди Станчо да приютят даскал Мирчо не беше трудна работа за Сийка. Душа човек беше той. Нали затова и Данчо Циганката все му казваше - „Станчо, Станчооо, ама и ти си един подай-гъз. Хич не моиш да отказваш!”
Така даскал Мирчо заживя у Станчови. А кака Сийка, нали беше къщовница и домакиня го гледаше добре. Всяка сутрин пържеше мекички или филийки, сваряваше домашна юфка и я кавърдисваше с масълце и червен пиперец, готвеше вкусни гозби за обяд и за вечеря. Не беше лошо момче, ама гаче ли му имаше нещо. Току се затваряше в стаята си и седеше там с часове или хукваше да броди из гората и го нямаше по цял ден. А вечер..., вечер висеше пред телевизора до ранни зори. Станчо все се чудеше га спи и как издържа без сън, но пък странните навици на даскала не му пречеха и затуй не му се бъркаше. Дойдеше ли петък по обед Мирчо натъпкваше дрехите и чаршафите си в едно сакче и отиваше на завоя да хване нещо на автостоп за града и никога не пътуваше с автобуса, макар че имаше редовна линия четири пъти на ден.
Така измина месец. Носеха се слухове, че бил малко отнесен и в час, ма те тез сплетни ги пускаше Тана, щот нали и нейния Митко беше първокласник и тя беше решила, че тръгнал-нетръгнал на училище и веднага ще почне да чете и пише. А Митко хич и не даваше нишан, че е овладял тънкостите на четмото и писмото.
Един ден, близо два месеца от началото на учебната година, Тана седеше и гледаше Митко, който с изплезен език се пънеше с поредната доза ченгелчета и заврънтулки в тетрадката. По някоя време тя не издържа, скокна и набута читанката под носа на хлапето.
- Мите, ай мама и да почетеш малко! Стига си дращил тез кривулици в тетрадката. До коя буква стигнахне вече?
Митко се почеса с химикалката по бузата, при което върху нея лъсна още една мастилена черта, после тикна все така замислено химикалката в лявата си ноздра, повъртя я и докато я вадеше отговори:
- „М”.
- Че нал` вчера бяхте на „М”? Днес пак ли? Ко толкоз му учите на туй” М”?
- Ми с него почват думичките „мама”, „мир”, „мравка”- бодро зарецитира малчуганът.
- Знам, знам! - ядосано замърмори Тана - То и мунда започва с” м”, ама ако даскалът си мисли, че аз съм такваз и ще ги остая тъй нещата, ного му здраве. Ти пиши тук, аз ей ся ши дода!
Директор Гочо и Мара акушерката живееха на съседната улица, затова Тана набърже нахлузи налъмите и хукна към тях. Завари Гочо седнал под асмата с вестник и чаша кафе и го почна още от портата. Гочо живееше тук отдавна и беше свикнал на всичките мурафети на селяните, така че не им обръщаше много внимание. А Тана пък я знаеше, че е устатница от малка, беше я учил навремето в училище. Затуй кротко я изслуша и я остави да избълва туй, което си беше наумила. И той като кметът беше наясно, че без Мирчо, първолаците оставаха без учител и родителите им ще трябва да ги водят в съседното село. Освен това, въпреки че също си имаше едно наум за младия даскал, го виждаше, че засега си гледа работата съвестно, но как да обясни това на запенената Тана. Та нали навремето тя спори цял час с него, че на изток от Египет се намира Каспийско море и даже се тръшна, че на картата имало правописна грешка. 
- Виж какво, Тано,- продума той, когато тя най-накрая млъкна- аз човека не мога да го уволня ей така, само защото на теб не ти харесва. То си има закони в тая страна. Обаче, ще вземем да направим един открит урок, та да мирясаш накрая.
Следващите дни цяло село говореше само за открития урок. Даскал Мирчо видимо се притесни и вече ходеше съвсем като отнесен. Кака Сийка искрено се терзаеше за него и току го потупваше по ръката и викаше:
- Не бой са, Мирчо. Ши са справиш. Дай да ти сипя една чиния копривена каша, много е полезна за мозъка.
Чичо Станчо също се опитваше да повдигне духа на даскала:
- Ни са съпикясвай бе, Мирчо. Че ко толкоз?! Ти си знайш работата, не мое са осереш, я! Аааааа, дай да пийм по една ракия. Тя устата на Тана запълване няма.
Дойде Денят. Мирчо хич не го свърташе на едно място затова още по тъмно взе да се мотае из двора, та да не хлопа из къщата и да събуди хазяите. Така обаче раздразни кучето на Желкини и понеже то започна да баучи все по-силно, даскалът се прибра набърже и реши да си намаже една филия. Не че беше гладен, ама то от нерви за друго се не сети. Отряза си една порязаница, намаза я с масло и извади от долапа бурканчето със сладко. Хич и не погледна, че то е от рози и щедро загреба с лъжицата и го разстла върху маслото. Изгълта филията набързо, пък после си направи още една. Сетне се зачете във вчерашния вестник, но така и нищо не му влезе в главата. Най- накрая хазяите се размърдаха и покрай тях Мирчо се позалиса. Наближи време да тръгва, затова кака Сийка топна стрък здравец в менче с вода и му го лисна пред краката с едно ”Айде хаирлия да е!” и младият учител се отправи към училище. За да могат да се съберат всички желаещи, урокът щеше да се състои в салона и предните два дни Маргарит Горския дух кова и заковава де що има отпрани дъски и курдиса една, направена специално за случая новичка черна дъска, а чистачките кака Минка и кака Връбка излъскаха вратите и прозорците. После домъкнаха и наредиха и двайсе чина, да има де да седнат децата, а за всички гости покрай стената наредиха столове, които взеха от читалището. Чичо Станчо седеше на едно от челните места, редом до кмета, директора и Тана, заради която всъщност бяха всичките тия салтанати.
Урокът започна. В началото гласът на учителя леко потреперваше от притеснение, но постепенно той набра кураж и се отпусна. Тъкмо беше извикал Танин Митко на дъската, когато нещо го присви в стомаха, червата му гръмко изкъркориха, а физиономията му се сгърчи като на изсъхнала скумрия. Студена пот изби по челото на Мирчо, но присвиването в стомаха и гъргоренето се повториха, а Митко го зяпаше с отворена уста. С ужас усети, че ако не вземе мерки, стомашното му съдържание ще започне да се стича по краката и затова набързо измуча „Моля за извинение” и се изстреля като тапа на шампанско от салона. Едва що напуснал помещението, където всички гости седяха опулени от изненада, започна да си разпасва панталона в движение. Стигна до нужника на косъм и успя да седне на тоалетната чиния миг преди да се изтърве.
Шест пъти още Мирчо напуска открития урок и търча към клозета с гащи на букаи. Когато всичко приключи, Тана се засили към кмета и директора, които нещо си говореха, но тъкмо зейна уста и Киро я пресече:
- Млък Тано, че то от теб и камък ще хване разстройство!
А чичо Станчо се доближи към посърналия и изтощен Мирчо, потупа го по рамото и рече:
- Не съм бил прав, даскале. Мое се осереш. Такова осиране направи, че ще се помни поне година.
Мирчо го погледна с измъчени очи и отново хукна към тоалетната.
 

Добре ме разсмя, като коледен подарък ми дойде твоя разказ!

Има и паметни лафове - "гургур с дрисък"
Ме знам какво е гургур, ама все тая :)