Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01.2011 22:27 - До Ню Йорк и обратно( разказ с продължения и много картинки)
Автор: chochy Категория: Други   
Прочетен: 4850 Коментари: 4 Гласове:
16

Последна промяна: 29.01.2011 02:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


Човек дори добре да живее, все идва ден, когато ще му се наложи да се качи на  самолет. И с наближаването на съдбовния ден в мен някак съвсем естествено и регулярно нарастваше една тревога. Ама една такава тревожна тревога, а не от ония малките. И вместо да срещна съчувствие и разбиране, се оказах подложена на подигравки. Не знам защо, но точно хората, които човек счита за най- близки, са най- неъзприемчиви за терзанията му. Те не само, че не се трогват по никакъв начин от междуособиците, които кипят и врат в душата на човек в такива случаи, ами дори обичат да „ сипват сол в раната и да завъртат пръст в нея” образно казано( че и буквално дори). И се подиграват. То дали съм щяла да го мисля или не, ако му било писано на самолета да падне, щял да падне. Подсмърк.

В крайна сметка с тюхкане, без тюхкане, денят дойде. И ето ни- аз, мама, Албена и Гого( закъде без него) с багажа поехме към летището. Липсваха само тате, който твърде охотно се пожертва да остане у дома да гледа котарака и зетя( него тате не остана да го гледа, щото живеем в ралични къщи, а и зетя е голям вече). Последният не остана никъде, а отиде на лов.

Разбира се Гого се погрижи да създаде една лекопрединфарктна ситуация преди да тръгнем за гарата- реши да го играе болен, но съвсем скоро промени намеренията си и чудодейно оздравя. И така баба, мама, леля и Гого се курдисаха в експреса, дето само името му е такова и потеглиха за София. По стара традиция БДЖ или ще се опита да те криогенира, демек замрази за поколенията или ще насочи усилията си в противоположна посока- кондуктора ще надуе парното до тази дупка, до която мръвката ти сама ще се смъква от кокала отлично сварена. Ние явно попаднахме на персонал, който обичаше човешкото след добра термична преработка, защото  в купето не се дишаше от жега. Това разбира се даде повод на Гого да помрънка, на сестра ми да пощръклее, а на мен душичката ми все повече и повече се свиваше. От една страна изконното чувство за самосъхранение, което носи в себе си всеки човек, и от друга страна да не би пък да вземат да отменят полета заради лошите метереологични условия, че то както се оказа тази зима снегът изненада не само нас, ами и цяла Европа.

В столицата мила, родна стигнахме със само 15 минути закъснение и  аз дорде се натуткам да си оправя шал и туй ти онуй по тоалета, цялото изпращащо ме домочадие се беше изсипало от влака и тропкаше с нетърпение. Добре, че бележките по отношение на софийския градски транспорт, който е необходимо да се ползва до терминал 2 бяха в мен, щото подозирам, че дори щяха да хукнат и на летището без да дочакат светлата ми личност. Апропо, хубав сайт имат СГТ, който вече на два пъти ми свърши добра работа, а тези който не са доволни от въпросната фирма, да вземат да дойдат да установят   как стои въпроса с градския транспорт в Бургас и да видим тогава дали ще мрънкат! Почти не чакахме, пък и то какво толкова да му описваш на стоенето по спирки и возенето в автобуси. Разбира се, има случаи, когато на подобни ситуации може да бъде посветена минимум една новела, да не кажем и цял роман, но сега мисля да пропусна. Абе с няколко думи след около два часа стоях нагнездена в самолета и чаках да отлетим за Варшава, откъдето ми беше връзката за Ню Йорк. Пази се Ню Йорк, че ида, ама първо трябва да дойда! За да не ме свалят още преди да сме отлепили колесници от пистата, предварително се надрусах с де що силно и не толкова силно опиат намерих( валидол, ксанакс, валериан, глог и мента, невробекс, невролаксин ) и дименхидрин против повръщане и така стисках облегалките на седалката, та чак ги посиних. Стюардесата ни поздрави на полски и английски, а стюарда засили още повече ужаса ми като ни показа нагледно как се слагат кислородните маски, спасителната жилетка и колана и къде са инструкциите в картинки за действие при бедствия, аварии и катастрофи. И после излетях за първи път в живота си. За късмет, на моето сефте попаднах на пилот-джигит. Нямаше и 100 метра от земята и самолета като каза ТРЪС! И се благодарих, че отидох по голяма нужда на летището. А за капак, една пътничка, която до този момент нахакано четеше вестник се развика- О БОЖЕ! И така десетина пъти- ТРЪС! О БОЖЕ! Ако не беше забранено сигурно щях стана и да я стисна за гръцмуля, че тая ми съкрати живота поне с една година. В крайна сметка тръскането в един момент приключи и аз се успокоих, че поне засега ще се живее. Все се чудя ще има ли ситуация, когато да не ми се яде. Като съм нервна- тъпча, като съм спокойна- пак, като ми е гадно- също и кога ми е хубаво и весело- отново. Значи, ако има начин да ям и да не дебелея, сигурно няма да ставам от масата. Та и сега така- може да ме беше страх, ама си хапнах. Не мога да се оплача, не хранят лошо.

Още на летището в София се запознах с една българка, която повече от 20 години живее в Калифорния и тя жената като ме видя, колко съм втелясала и ме взе под крилото си. Набързо ми обясни какво ме чака и някак ми олекна, че ще има с кой да се придвижа на летището във Варшава, та да не се наложи да ме издриват из него, за да ме качат на самолета. То вярно, че милото се беше погрижило на два- три пъти да ми обясни какво да правя, но един акъл за къде по- напред.

Ако и да излетя така сякаш аз го карам, самолета се приземи меко и плавно. Заради закъснението от София, нас групата, които продължавахме за Ню Йорк, ни очакваха на летището и набързо ни изтеглиха на отделна опашка, щото много народ ни чакаше да отлети отвъд океана. Оказа се, че нашият полет бил единственият неотменен полет за Америката него ден. И пак излетяхме. Не, че не ме беше страх, но опита си е опит, а и хаповете още действаха. И па хапнахме са не затрийм гладни и пийнахме, а онзи грузинец зад мен направо са удави в уиски. Българката, с която се запознах се молеше да няма семейство с деца до нея, вследствие на което останах с впечатлението, че това е няква напаст, по- гадна и от чума, та затуй наченах и аз да се моля. Деца нямаше, но двете американки на съседния ред, се оказаха по- приказливи и от мен. Едната млъкна само докато ядеше, а другата и тогава продължи. Не знам колко пъти се обръщах да ги гледам мръсно, но и това не помогна. Вече кроях планове като стигнем над Атлантика да ги прилъжа една по една до аварийната врата и да я отворя уж без да искам и да ги бутурясам от там. Дори направих една кратка разузнавателна разходка до въпросното съоръжение. В крайна сметка и двете решиха да подремнат и в следващите два часа настан мир, тишина и хармония.

На няколко пъти си правихме срещи със сънародничката ми в средата на самолета и доста се поразговорихме. Та тя за известно време ме хвърли в лек душевен дискомфорт, като ме открехна за начините за безпроблемно  пренасяне на луканки и суджуци в багажа, щото гадните американци имали навика да ги изхвърлят от куфарите. Признавам си, че се притесних не толкова за „ дядото” и луканката, дето майката на милото ги пращаше по мене, колкото за листата кисело зеле( то нарязано и тук, в Ню Йорк продават, ама с него сърми не стават) и корите за баница.

Опитах се да дремна, но точно тогава двете американски чавки се събудиха и не ми се получи. После пак хапанахме и в крайна сметка стигнахме. За късмет мястото ми беше в самото начало на самолета и затова доста бързо слязох от него. Въпреки предупрежденията, че поне час и половина ще минавам емиграционните и митническа проверка, това не се случи. Почаках малко на опашката и дойде и моят ред. Подадох си паспорта, поканата от милото и самолетния билет за връщане и заклепах невинно на американският служител от азиатски произход. Той ги въртя, гледа ги, нещо в поканата на милото доста го зарадва, но накрая ми написа нещо на разрешителното за пребиваване и го защипа в паспорта ми и рече: „So, you come to visit your friend?”

Може и да ми е хилав инглиша, ма пак хванах какво ми казва и затова набързичко го поправих: „Fiance”. Що ли ми трябваше?! Митничарят живна още повече и реши, че много го пляскам езика, но криво ляво се разбрахме, пожелахме си весели празници и се озовах пред лентата с багажа. За съжаление пред нея се оказа в същото време и един дядо с калпак, който се мяташе връз всеки куфар и така затрудни достъпа ми до моя, но в крайна сметка след 10- тина минути успях да се докопам до багажа си преди дядото и тръгнах към изхода. Не ме спряха за проверка. И след малко видях момчето си!

Засега спирам с писането, че ми писна. Ето малко снимки, които направих от прозореца на апартамента рано сутринта, щото това часовата разлика си...
После забелязах, че часът и датата на фотоапарат ми не са в час и ги оправих, ама на тези снимки никак не са наред.

 18.12- 19.12.2010г.



image
imageimageimageimageimage

 

 


 


Тагове:   Ню Йорк,


Гласувай:
16



1. анонимен - не съм се смяла отдавна така , и благодаря!
09.01.2011 11:18
ще ми станеш ли тренер- страхът от същото нещо ме кара да отложа пър вото лете не след д ва- месец а: – (!!!
цитирай
2. venercheto - хеей, хеййй. . . Ксанакс къде го с...
13.01.2011 18:27
хеей, хеййй...Ксанакс къде го слагаш към валидола и другите безобидни..внимавай, хейй!!
значи fiance-то е в NY...и къде живее- малиииии :))) още много ше трябва да разказваш...и снимки да постваш! а сега сигурно ще имаш и време...
прекрасен, незабравим престой ти пожелавам, chochy- какъвто сигурно и ше бъде :)
цитирай
3. chochy - Ем той престоя свърши, утре летя ...
14.01.2011 00:40
Ем той престоя свърши, утре летя обратно. И ще разказвам де, ама вече като се върна, че сега от хойкане и от грижи по милото едва се докопвам до лаптопчето:))))
цитирай
4. martiniki - :))))))))
28.08.2011 21:24
радвам се, че мина Айрин - ураган или не толкова, за да те прочета отново
(да си здрава и давай продълженията, тайфун с нежно име Чочи;)
цитирай
Търсене

Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031