Забравих да кажа, че след разходката ни из Китен заварихме в стаите телевизори. Нашият обаче до края на престоя ни изпълняваше основно декоративна функция, понеже не успя да улови никакъв сигнал, а пращенето леко ме изнервяше.
Безгрижието, с което се отдадохме на плажуване след интересния обяд, по- късно ми излезе не само през носа, но и през останалите анатомични отвори. Дори широко скроена душа като моята се оказа твърде тясна за ... душа. До този момент( момента, в който решихме да отмием пясъка и морската вода от телесата си) посещенията ни в банята бяха свързани само и единствено с проучвателна цел и облекчаване на естествени физиологични нужди. И понеже аз съм малко по- туткава Дани беше първата, която влезе да се къпе. А аз небрежно си палнах цигарка и кротко наблюдавах как пясъка, полепнал по краката ми тихо се сипе по земята( такова нещо вкъщи не може да се случи, понеже Спасова- старша ще ме изяде ведно с парцалките, а ако е на кеф и през тераската може да ме метне). Дани е едно слабичко и нежно създание на 20 години и никога не бих предположила, че има такъв огромен белодробен капацитет. Изрева като женски вариант на Крали Марко. А аз едва не глътнах цигарата от уплах. Влетях като една хала в банята, все пак другарчето виеше и:
- Какво? Водата да не е ледена?
- Аааааааааааааа.
- Вряла ли е?
- Аааааааааааааа.
- Аааааааааа какво?
- Болииииии!
Вярно е! Болеше! Водната струя излизаше само от три отвора на душа, но така здраво шибаше, че оставяше синини. Пробвахме да намалим силата, но тогава пък водата ставаше студена. Истинската борба настана, когато се опитахме да спрем съоръжението изцяло. След половинчасови мъки, двете с Дани отново бяхме годни за къпане, но онова продължаваше тихо и нуемолимо да извира. 
Точно в 19 часа нашата малка, но нахъсана и все още необезверена група се паркира  пред столовата за вечеря. Това беше часът, посочен на опърпания лист, лепнат  над рецепцията. Този път не бяхме единствените, които очакваха да бъдат нахранени. Внушителната орда от руски ребята на около 16- 17 години ми докара колики и усещането, че пак ще висим в очакване, но надеждата, че ще остане нещо за ядене не угасна напълно.
Пуснаха ни в 19.45. Онова иначе толкова мило и симпатично на глед момче пак ми предложи да пусна първите седем деца, но след погледа ми доби червен оттенък и заднешком се изниза към дълбините на столовата.
В интерес на истината вида на празните компанки не ме изненада. Ама хич! Този път поне успях да разпозная туй що ми сипнаха в чинията- пилешки крила, готови да хвръкнат. Салатата от зеле отново си беше салата от зеле, а прасковата... Ех, вярно че имам добра зъболекарка, но след първото захапване на въпросния плод, се отказах. Иначе следващите дни щях да нося зъбите си на него. Събрах погледите на кухненския персонал, когато ей така, заради единия експеримент изплющях прасковата в земята. Така и така не ставаше за консумация, поне да проверя дали мога да я ползвам за топка. Траекторията, която направи ме изпълни с възхита, но за малко да перне по главата ръководителката на руската група, преминаваща наблизо. 

Следва продължение, в което се срещам с някой височайши лица, става въпрос за зелевата салата, конкуренцията като основно вътревидово взаимоотношение и др.