Прочетен: 4074 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 29.08.2008 00:28
Трябваше да се усетя, че нещо не е наред още щом онази на рецепцията ми метна кравешки поглед, когато казах, че съм ръководител на бургаската група.
- Ъъъъъъъ, вие за хотел " Атлиман" ли сте или за " Китен"?
Абе то аз феноменална памет нямам, това е факт, но все пак от два месеца спрягаме " Атлиман" като място на събитието, така че поне това успях да запомня. За всеки случай метнах едно око на ваучера за настаняване, докато и го подавах. Тц, този път не бях в грешка. Тя дълго зяпа ваучера и мен(?) и точно зинах да я питам докога ще вися като прани гащи пред рецепцията, взе че се отнесе на някъде. Почерпих я наум и побързах да си затворя кастанетите, за да не изглеждам нелепо, но вече знаех- ще бера ядове. Скоро се появи, изгледа ме отново, но този път победоносно и:
- За хотел" Китен" сте, ей там по пътечката и стигате до рецепцията му.
- Не съм за "Китен"- отсякох-, на ваучера пише " Атлиман", нали?
- Да, ама групите ги настаняваме в" Китен".
Само мисълта за горките дечица, които ме чакаха там навън под жаркото слънце, ме възспря от по- наташни дискусии с тази особа и затова мълчаливо поех в указаната посока. Десет минути по- късно раздадох на подопечните си ключовете за стаите, които щяха да обитават следващите пет дни и с едно такова тягостно чувство в сърцето се заех със собственото си настаняване.
Мислех, че съм проплакала само вътрешно, но явно съм го сторила и на глас, понеже Дани успя някак да прибере долната си челюст, която беше увиснала почти до онази област от женската анатомия, изпълняваща полови функции и да ме запита с треперливо гласче: " А?".
Не знам кое ме втрещи повече. Дали четирите легла с неестествено високи крака( само сантиметър- два още и щеше да се наложи да използвам столче, за да се покекна на някое от тях) или мокета, който там, където беше се запазил носеше блед спомен за бежово, или пък може би пердето, което висеше като разпрана палатка на релсите, а през най- малката дупка на него успешно щях да промуша палеца си...
Естествено, не чаках повече и се обадих на колегите в офиса с цел разясняване на ситуацията, след което минах и подбрах децата за една кратка разходка из Китен, докато се разреши проблема.
Откъде да знам аз, че са ни метнали. Когато колегите ходиха да огледат базата, "без да искат, случайно" са им показали онази част от хотела, наричана" Атлиман" и не са им обяснили, че групите са разквартируват в " Китен". Както се оказа по- късно, можело и по- зле да стане...
Отиваме да обядваме значи, така както ни беше посочено в 13.30, а на вратата на столовата, едно иначе толкова мило и симпатично на глед момче, ни препречи пътя и отсече :"Няма места!". Петнадесет минути по- късно, същото това иначе толкова мило и симпатично на глед момче ни каза:" Може да влязат първите седем!".
Ъх! Изгледах го почти нежно, но откъм глас не можах да го докарам:
- Момко, мога ли да те замоля за малко помощ? Ти ми кажи кои от децата са по- гладни от другите, щото аз съм си забравила очилата!"
В крайна сметка цялата ни група успя да влезе преди да е станало време за вечеря, то не че имаше кой знае какво за обяд. Ако на руския лагер природата на закуската будеше в мен подозрения и неясноти, то манджите тук направо ги биеха по мистериозност. Онова дето ми го сипаха в пахарката мязаше на пилешка яхния, а картофеното пюре се оказа ориз. Само салата от зеле си приличаше на салата от зеле и динята на диня, макар и не в първа младост и свежест.
Мръсно- празните копанки пред насипващите ме навяха на мисълта, че е имало по- голямо хранително разнообразие и ме заредиха с оптимизъм за вечерята.
Следва продължение, в което грубата действителност става още по- груба, оптимизмът ми преминава в мазохизъм и т.н.
а за тия буламачи има едно много цветисто сравнение, за което се извинчва предварително
Кой повърна върху умрялата котка
отново се извинявам
Направо потрес!
