Вчера следобед най- сетне големия напън, на който бях подложена последните дни охлаби хватката си и аз съвсем заслужено взех решение, че е време да се впиша отново в графата „и аз съм човек”. То не бяха квесторски задължения, от които най- ужасното се оказа т. нар. инструктаж. Не знам защо шефката ни говореше като на малоумни, разделяйки думите на срички(а в някой случаи и на букви) и гледайки убийствено тези от нас, които не си водеха надлежно записки. Аз може да не съм много нормална, но упорито отказвам да ме смятат за бавноразвиваща се, въпреки професията, която си избрах. Напъна продължи и в офиса, наложи се да заместваме колегите от детската занималня за три дни. Аз обичам децата, дори много, но имаше моменти, в които напълно преосмислях положителното си отношение към подрастващите, както и желанието си да стана родителка. За капак и в къщи тормоз, там пък от собствения ми племенник. В понеделник сутринта, когато можех да поспя , дребния терминатор цъфна в 6.30, отвори ми с пръстче окото( трябва да го оттуча от този навик), прошепна ми в ухото:”Лельоооо, спиш ли?” и понеже не отговорих( най- вече поради нежеланието на езика ми да артикулира), кресна към вратата:” Бабиииии, уще спи!” и се отнесе към баба си( тайно се зарадвах, че тя е първата му жертва за деня; Мамо, извинявай!). Последваха още две подобни акции през около пет минути, които генерално ме убедиха, че в тая къща сънят е мираж. За щастие матурите отминаха, а колегите от занималнята се върнаха. По този повод си уговорих среща с Поли за кафе и в пет и тридесет ударих едно червило, сложих слънчевите очила, за да прикрия тъмните кръгове под очите и поех към нашето място. За съжаление краченцата не ме слушаха и упорито се суркаха по паважа, но нищо не можех да направя по въпроса. Както съм казвала и друг път имам интересното качество да се губя най- вече в принципно позната обстановка. Когато съм на непознато място някак си успявам да се организирам, обаче в „свои води” се разсейвам и често ми се случва да цъфна там, гдето ме не сеят. Та вчера, докато кротко си се влачех, се отнесох в размисли дали замяната на кафенцето с малък джин- тоник ще се отрази пагубно на походката ми, т.е. ще мога ли после да се прибера у нас по естествен начин или ще се наложи да лазя. Напълно резонни тегоби, понеже на две места пресичам доста оживени кръстовища, а в положение партер и с двойно замъглен поглед трудно бих фиксирала светофара, да не говорим, че и скоростта ми пада, а и с тоя ленен панталон... Изведнъж се оказа, че пътят ми напред е безмилостно препречен от паркирани  автомобили. Огледах се отчаяно, аз и без това от три дни си гледах така. От удобните камъшени кресла на кафето ме деляха гадните коли и 2 метра, Поли махаше въодушевено от жадуваното място, а най- близкия брод бе на около 10 метра по- надолу. Високогласно и от сърце друснах една на майка, избрах двете най- близкостоящи возила, между които имаше повече от една боя разстояние и почти ловко се промуших между тях. „Почти”-то го сложих в предното изречение, защото огледалото на дясната кола стърчеше повече от необходимото и леко го забърсах, но никой не видя, а и аз не губих време да поправям последиците и скорострелно кацнах до Поли. След това командоско изпълнение реших, че все пак ми се полага едно малко и удовлетворено палнах цигара( трябва да ги намаля наистина, но някой друг път) и се впуснах в сладки приказки с любимото си другарче. Сервитьорката се забави неприлично дълго, нещо и понацупенка ми се видя, но нищо не можеше да разбие идиличното ми настроенийце( Да бе Да!). Липсата на тоник в това иначе толкова приятно заведение също не сломи духа ми, но виж неналичието и на спрайт вече леко ме изнерви. Реших да не си развалям удоволствията с подобни дребни неразбории, но мислено кръстосах пръсти да разполагат поне с фанта, па била тя и портокал. Имаха! Девойката отнесе навъсената си физиономия, а ние с Поли продължихме да си гукаме. Нямаше много хора, но явно сервитьорката не беше от най- бързите, щото минаха повече от 20 минути, докато тя реши да ни удостои повторно с присъствието си. Сервира първо на Поли, после тръшна чашата с джина ми и посегна за фантата. Заклевам се тържествено, че в този момент нито приказвах нито ръкомахах, така че вина за случилото се нямам. Което не попречи на онова нагрочено същество да обърне таблата, върху която се мъдреше само въпросната яркожълта напитка и да я сервира върху светлия ми ленен панталон. Подтиснах първоначалното си желание да я навра в онова тъмно място, наречено кучешки анус. Така де, на всеки може да се случи, а и ми беше твърде уморено да се карам... Реших, че ще се извини( поне така правят нормалните хора), ще ми донесе нова, а аз  ще се опитам в тоалетната да позапера лепнещото жълто петно. Да, ама не! Вместо да се извини, тя сгърчи още повече лице, погледната ме някак обвинително и гръмогласно изтърси:
-         ПФУДАМУЕБАМАЙКАТА! Не знам защо изпитах неприятното усещане, че се кани да се изнесе към бара без адекватна реакция и чувството на справедлив гняв изведнъж избуя в мен. Мислех следващият ред от моят разказ да е посветен на избухването ми, но звездичките, с които  щях да заместя  неприличните думички, щяха да дойдат в повече, затова се отказах. В крайна сметка получих и извинение и нова фанта. И огромно петно, което нещо не ще да излезе, въпреки „Вениш”-а. И на тях да им го *, дето ни лъжат за чудодейната му сила.

изкуството иска жертви - съчувствам ти за панталона и всичките изпокъсани нерви, но от юзърска гледна точка... струва си жертвата :>

мац..фантасвежи ме втоя шибан следобед..дано излезе петното,пробвай с домашен сапун бе...се некоя бабка около тебе има:))))))

Пак се посмях за твоя сметка, да ме извиняваш!

то покрай тези матури....

то вчера си беше от времето!:)
И на мен ми се падна такава сервитьорка на плажа, а за капак дъщеря ми успя да си зарови топката в пясъка и да забрави къде, а аз го отнесох, защото не успях да й я намеря:)
Е, наздраве с малък джин-тоник!:)

горката и горкия панталон :)

Виж, колко пагубни са аматьорките-сервитьорки :))
Ама заради тая матура, може и тя да не си е доспала нещо :)

Добре, че деня има край и той се вижда. Поне малко му олеква на човек. Лека и спокойна вечер. :)

Прощавай, но редовно се заливам от смях при така екстремните ти преживявания. Но някои сме си подвижни магнити за подобни въодушевяващи положения :) Нека се радваме, други и това си нямат :) А умението да се губя в принципно позната обстановка не го заменям за нищо друго. Даже ревнувам - мислех, че си е само мое :)))

още ли е жива.
нещо да ми поясниш за джинове и фанти м?

@pilcho, ако всеки път давам в жертва по някоя дрешка, много скъпо ще ми излезе това изкуство...

@ Дрес, и с домашен сапун не ще. Мисля да го направя на бермудки, та поне на плаж да ходя с него.

@krotalka, извинявам та:)))

@mylenefarmerfan, нали оживяхме;)

@ mitternacht, ти на моя страна ли си или на тази на сервитьорката, а? Питам та и отговор не искам:)))

@svetlo, наздраве!:)

@ninaantonova, е вчера мина без неприятни изненади. Поздрави!:)

@anabel4o,е то не може всичкото хубаво да си е само твое:))))

@Со, слънце, жива е, ама щото твърде много свидетели наоколо имаше. А за джиновете и фантите... съгреших, то за това ме наказаха :)

вече си мисля, че матурите са направени за учителите, не за децата.А Вениш-а "го разреждали, затуй не 'фащал" (според една леля в рейса) .а колкото до последното ти умение- споко, то се придобива по рождение и не се губи.ама нивгъш.

че то и училището е направено за учителите, да има къде да ходят и да си говорят:) Значи викаш кръщавали го Вениша, нищо свято не остана за тия хора, ей!:) Пък аз нивгъш не съм се съмнявала в своята придобитост по рождение, ама хич!:)

Защо спря да пишеш?

Защо спря да пишеш?

Защо спря да пишеш?